Страданията на една българка

                                                        Ваня Донева

Драматичните събития край Стара Загора на 31 юли 1877 г. предизвикали бягството на оцелелите българи, търсещи спасение отвъд Балкана и отчаяната съпротива на отведените в Одрин жени и деца. Боят приключил, но останали изпепелените домове и непогребаните жертви, покосени от турския ятаган…

Радостта на старозагорци, породена от първата глътка свобода, бързо била заличена от сполетялата ги трагедия.

Градът останал пуст и безлюден.

Само една българка – Неда Черковкина – продължила да го обитава, сякаш за да види и разкаже за случилото се от опожаряването на града до повторното му превземане от руската армия през януари 1878 г.

Тя се скрила така, че и „дяволът да не я намери”. Изчакала известно време и след като усетила, че всичко е спокойно, решила да излезе. Обиколила всички здрави къщи, надничала в някои от недогорелите, на всяка стъпка се препъвала в трупове, но нито един жив другар не срещнала и „като котка по таваните, вечер сама се прибирала”.

След няколко седмици част от местните турци се върнали в града. Някой си налбант Хасан, при пристигането си намерил Неда и я взел, за да му слугува. Не закъснели и разбойническите акции на турци и цигани. Те обикаляли и ограбвали къщите. Те ровели, копали и непретърсен кладенец не оставили, търсейки имане. Много българи, преди да избягат от града, хвърляли парите си в кладенците, но после, при завръщането си не ги намерили. Господарят на Неда, всеки път като се прибирал „казвал по една хаирлия дума”, защото непрекъснато намирал „връв жълтици, златен пръстен, гривна, часовник”.

Освен Неда и едно момче – селянче, в града други българи нямало, чак до второто идване на русите. Оцелялата жена по-късно разказвала, че няколко пъти турци искали да я убият при чешмата, но тя някак успявала да се спаси. Опитите за нападение пред къщата, където слугувала, били осуетени от жената на Хасан, която я защитила с думите „ако убиете първо мене, може да убиете и нея”. Другият българин, обитавал града между първото и второто му освобождение, било едно нямо момче, което облечено по турски, пасяло овцете, заграбени от господаря му Хасан.

След като се разпространила вестта за настъплението на руската армия, турците, обитаващи Стара Загора, бързо я напуснали, бягайки. Неда отново останала сама, за да дочака свободата.

Влизането на руските войски 13 януари 1878 г. не било ознаменувано от тържествен звън на черковните камбани.

Трите полка гренадири, командвани от ген. А.П.Струков, нарушили тишината и ледената пустота на безмълвния град.

Посрещнала ги от една самотна българка ...

По-късно тя споделяла със завръщащите се старозагорци преживените си мъки и страдания през тежките и тягостни дни. А руините на града били нейни безмълвни свидетели, защото както пише Атанас Илиев „ние стигнахме в Стара Загора след цели два месеца от повторното й освобождение… Какво е било по-рано слушахме само да ни се разказва. ”

А сведението за Неда Черковкина – свидетелка на случилото се между първото и второто освобождение, е достигнало до нас, уловено и преразказано от Г. Димитров в книгата му „Страданията на българите и освобождението на България през 1877-78 г.”.